Как се научих да пиша и за ползата от това умение (откъс от автобиографията на Бенджамин Франклин)

След известно време един хитроумен търговец, г-н Матю Адамс, който имаше хубава колекция от книги, и който често посещаваше нашата печатница, ме забеляза и ме покани в библиотеката си, и много любезно ми заемаше книгите, които избирах да чета. По това време се увлякох по поезията и написах някои къси стихотворения. Брат ми, мислейки, че може да изкара нещо от това, ме насърчаваше, и ми поръчваше от време на време да композирам балади. Една се казваше „Трагедията при фара“ и съдържаше историята на удавянето на Капитан Уъртилейк с двете му дъщери. Другата беше моряшка песен за залавянето на пирата Тийч (или Блекбиърд). Бяха окаяни произведения, в стила на баладите от Гръб стрийт, и щом бъдеха отпечатани, той ме изпращаше да ги продавам из града. Първата се продаваше чудесно, тъй като събитието се беше случило наскоро и беше се вдигнала голяма шумотевица. Това поласка суетността ми, но баща ми ме обезкуражи, като се подигра на творбите ми и ми каза, че стихописците обикновено са просяци. Така че ми се размина да стана поет, най-вероятно лош. Но тъй като писането в проза ми е било много полезно през живота, и беше основно средство за издигането ми, ще ти разкажа как и в каква ситуация натрупах малкото умения, които имам в тази област.

Имаше още един младеж в града, който обичаше да чете. Казваше се Джон Колинс и бяхме близки приятели. Понякога спорехме, много обичахме дебатирането и имахме голямо желание да се оборим един друг. Тази полемична нагласа, между другото, има склонността да се превръща в лош навик и прави хората изключително неприятна компания поради противоречията, които са нужни за прилагането й на практика. И по този начин, освен че вкисва и разваля разговора, води до отвращение и – може би – вражди, където би могло да има приятелство. Прихванах я докато четях бащините си книги за религиозни спорове. Оттогава съм забелязал, че разумните хора рядко имат такава нагласа, освен адвокати, хора, които са били в университет, и всякакви хора отраснали в Единбург.

По един или друг начин, веднъж закачихме въпроса дали е правилно жените да бъдат образовани, и какви са техните способности да се учат. Той смяташе, че не е правилно, и че по природа не им се отдава. Аз бях на противоположното мнение, може би донякъде за спора. Той беше по природа по-изразителен, имаше изобилие от думи под ръка, и ми се струваше, че понякога ме притиска повече с красноречивостта си, отколкото със силата на аргументите си. Тъй като се разделихме без да сме приключили разговора и нямаше да се видим известно време, аз седнах и поставих аргументите си на хартия, преписах ги, и му ги изпратих. Три или четири писма бяха изпратени от всяка страна, когато баща ми случайно намери книжата ми и ги прочете. Без да влиза в спора, той използва случая да ми говори за начина ми на писане. Отбеляза, че въпреки че превъзхождам антагониста си по правопис и пунктуация (което дължах на печатницата), изоставах по елегантност на израза, по структура и яснота, в което той ме убеди с няколко примера. Видях, че забележката му бе справедлива и оттогава почнах да отделям повече внимание на начина си на писане, и реших да опитам да го подобря.

По това време попаднах на странен брой на списанието Спектейтър (the Spectator, “наблюдател”, б. пр.). Беше третият. Преди това не бях виждал нито един брой. Купих го и го прочетох много пъти и бях очарован от него. Бях на мнение, че начина на писане е отличен и реших – ако мога – да го имитирам. С тази мисъл наум, взех някои от статиите, загатнах в кратка бележка смисъла на свяко изречение, оставих ги настрана за няколко дни и след това, без да гледам в книгата, се опитах, използвайки бележките си, да пресъздам статийте, като изразя смисъла на всяко изречение обширно и в пълнота, както в оригинала, с каквито подходящи думи ми попаднат. След това сравних моя Спектейтър с оригинала, открих някои от грешките си и ги поправих. Но открих, че нямам богат речник, или умение да си припомням и използвам думи, което – помислих си – нямаше да е проблем, ако бях продължил да създавам стихове, тъй като постоянната нужда от думи с едно и също значение, но с различна дължина – за да отговарят на ритъма, или с различно звучене – за римата, щеше да ме принуди постоянно да търся разнообразие, а и щеше да ме кара да запаметя това разнообразие, и да го овладея. Затова взех някои разкази и ги обърнах в стихове, а след време, когато бях позабравил до голяма степен прозата, ги преведох обратно. Понякога разбърквах колекцията си от бележки и след няколко седмици се опитвах да ги подредя по правилния начин преди да започна да пиша пълните изречения и да пресъздавам статиите. Целта на това беше да науча метод за организиране на мислите. Чрез сравнение на работата ми с оригинала открих много свои грешки и ги поправих, но понякога с удоволствие си въобразявах, че в някои дреболии съм имал достатъчно късмет да подобря начина на изразяване и това ме насърчи да мисля, че може би с времето ще се науча да пиша на английски поносимо, което беше голяма моя амбиция. Времето за тези упражнения и за четене беше през нощта, след работа, или преди да започна сутрин, или в неделя, когато нареждах нещата, така че да съм сам в печатницата, като се опитвах да избягвам, доколкото мога, обичайното присъствие на богослужение, което баща ми изискваше от мен, докато се грижеше за мен, и което все още считах за задължение, въпреки че нямах възможност – както ми се струваше – да отделя време, за да го практикувам.

***

По горе-долу това време се надигна вик за хартиени пари сред хората, тъй като в провинцията имаше само петнадесет хиляди паунда, и това скоро щеше да намалее. Богатите жители бяха против увеличение, тъй като бяха против всякакви хартиени пари, от страх, че ще се обезценят, както се беше случило в Нова Англия, което би било в ущърб на кредиторите. В нашето Хунто бяхме обсъдили този въпрос, като аз се бях застъпил за увеличение, понеже бях убеден, че малката сума отпечатана през 1723 беше оказала много добро влияние като увеличи търговията, заетостта, и броя на жителите на провинцията, защото сега виждах, че всички стари къщи имаха обитатели, а и се строяха много нови; а си спомнях как, когато за пръв път се разходих из улиците на Филаделфия ядейки ролото си, видях табели „Дава се под наем“ на повечето къщи на Уолнът стрийт между Втора улица и Фронт стрийт; и също на много други на Честнът стрийт и други улици, което тогава ме накара да мисля, че обитателите на града го напускат един след друг.

Споровете ни на тази тема дотолкова ме погълнаха, че написах и отпечатах анонимен памфлет наречен „Естеството на хартиените пари и нуждата от тях“. Беше добре приет от обикновените хора като цяло; но богатите не го харесаха, защото увеличи и усили настояванията за повече пари, и тъй като така се случи, че те нямаха сред тях писатели, които да могат да му отговорят, съпротивата им отслабна и точката беше приета с мнозинство в Камарата. Приятелите ми там, които сметнаха, че съм им бил от полза, намериха за удачно да ме възнаградят като ми възложат отпечатването на парите; много доходна работа и голяма помощ за мен. Това беше още една полза, която умението да пиша ми донесе.

За още Франклин тук.

Текстът на тази страница може да се използва свободно, при условие, че се посочи този блог като източник.

Creative Commons Licence
Тази творба на tropcho.wordpress.com е лицензирана под Creative Commons Attribution 3.0 Unported License.

Advertisements
This entry was posted in Преводи, Социални and tagged , , , , , , , , . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s