Симеон Радев за “Великденската акция” от 3 (15) април 1860 г.

Откъс от Симеон-Радевата “Македония и българското Възраждане”, който предава драматичните събития около едностранното обявяване на независима Българска църква извършено от цариградските българи начело с епископ Иларион Макариополски на 3 април (15 април нов стил) 1860 г.

Водителят на българското движение, епископ Иларион, не беше нито утопист, нито боязливец; неговият поглед бе насочен към възможностите. Той чувствуваше, че бе дошел моментът да се повдигнат с един смел жест надеждите на неговите съотечественици и да се отвори нов път за народното дело. През м. март 1860 г. той събра у себе си неколцина от първенците от българската колония и им държа следната реч: ,,Бях в Кукуш и отнесох от Македония следната поука: когато не искат един владика, изгонват го; когато искат да се освободят от един патриарх, изхвърлят името му от църквата”. Иларион заключи с думите, че трябва да се скъса официално с Фенер и за в бъдеще името на гръцкия патриарх да не се споменува в литургията.

Това предложение бе прието с ентусиазъм, но бе пазено в тайна. Само известно число посветени знаеха за него. Те пръснаха измежду [българската колония в Цариград], че на първия ден на Великден всички трябва да се съберат в българската църква. И наистина стечението беше огромно. Очакването на нещо важно придаваше на всички лица тържественост. Най-после решителният момент дойде. Дяконът се яви пред олтаря и започна ектенията за гръцкия патриарх. Но още на първата дума един силен глас се издигна: ,,Спри!” Няколко секунди всички останаха изненадани и след това като разбраха, църквата гръмна от викове: ,,Не признаваме гръцкия патриарх! Прескочете името му!” Дяконът се опита да продължи ектенията, но същите викове, все повече и повече властни, го заставиха да млъкне.

Тогава Иларион, който служеше, се показа с митра на глава пред вратите на олтаря: ,,Какво правите? викна той. И защо смущавате божествената служба? – ,,Ние не искаме вече да слушаме името на гръцкия патриарх!” Иларион подзе: ,,Чие име искате тогава да се постави вместо неговото?” –,,Името на султана”, отговориха много гласове. И всички започнаха да викат: ,,Искаме името на султана. Да живее султана!” Един от големите български чорбаджии Хаджи Николи Минчооглу, който винаги беше против острите мерки, се опита да внесе спокойствие. Но един работник македонец се приближи до него и му заповяда: ,,Мълчи. Не виждаш ли, че не искаме вече патриарха?” Тогава псалтовете и хорът гръмнаха молитвата за султана.

Остатъкът от литургията мина всред едно вълнение, което присъствуващите не можеха да сдържат. Едва излезли от църквата, те дадоха воля на радостта си и се отдадоха на шумни манифестации. Иларион, последван от свещениците, които бяха служили с него, се оттегли в метоха, където прие първенците от колонията. Свършеният факт бе одобрен и получи един вид официална санкция. Двама пратеници още от там отидоха във Високата порта, за да обявят на турското правителство, че българският народ е отхвърлил властта на гръцката църква и е скъсал връзките си с Фенер.
Това стана на 3 (15) април 1860 г.

***

Постъпката от 3 април приключва първата фаза от борбите срещу фенерската църква. До тази дата националното движение преследваше една скромна програма: то се задоволяваше да иска българско духовенство под властта на патриарха. От тук нататък то поиска коренно разрешение на въпроса: създаване на автономна църковна йерархия. И наистина, още на другия ден след манифестацията срещу патриаршията, българската църква смяташе себе си като независима и нейният временен началник, епископ Иларион, се явяваше пред очите на своите съотечественици като прям наследник на някогашните търновски и охриски народни патриарси.

Събитията в цариград дадоха твърде силен тласък на националното движение. Те изтръгнаха българските искания от неопределеността, в която толкова години бяха държани чрез полумерки и отсрочвания, и дадоха на народния идеал конкретна форма, нещо, което е от особена важност във всички революции. По примера на Цариград, по-голямата част от българските градове се обявиха против властта на Фенер, поставиха се под свещеноначалството на Илариона, сплотиха се в един вид федерация, и когато започна спорът между Портата и патриаршията по въпроса дали българската църква има право на съществуване, тя вече беше организирана и функционираше по всички правила.

Би било неточно при все това да се закючи, че една манифестация беше достатъчна да разреши бълграрския въпрос.

Advertisements
This entry was posted in История and tagged , , , . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s